Фондация Буквите
Контакти
Пишете ни
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
 
Автори
Бианка Габровска
Божидара Димова
Иван Богданов
Илияна Каракочева
Калоян Захариев
Любка Славова
Мария Фьон
Милена Белчева
Нели Господинова
Николина Милева
Николина Серафимова
Стефан Кръстев
Татяна Йотова
Христина Маджарова
   
ЧЕРНИТЕ ДЪБОВЕ НА КАРАПЕЛИТ | Калоян Захариев  

Облаците лениво се плъзгаха по синевата, септемврийското слънце, все още пазещо спомена за отминалото лято, пръскаше топлина по полетата. Ветрецът подухваше леко, носейки със себе си миризмата на кръв и смърт. Грохотът на стомана, пушечна стрелба, виковете на убиващите и убиваните бавно заглъхваха.  

  Четвърта конна бригада се бе забила в развърнатите край село Карапелит румънските роти, като щик в топла плът. Никой не беше очаквал атака от шепата кавалеристи и битката се бе превърнала в клане. Румънските роти отстъпваха газени от копитата на бойните коне и сечени от сабите на българите. Казаците, които се бяха притекли на помощ на своите съюзници, влязоха в сражението, очаквайки да видят как българите бягат при вида на страховитата руска конна мощ. 

  Останаха излъгани в надеждите си. 

  Разкъсаните трупове на коне и хора, окичени с императорския орел, лежаха пръснати из полетата край Карапелит. Румънци и руси продължаваха да отстъпват на изток към Добрич, но българите, най–после вкусили кръвта и страха на враговете си, ги преследваха настървено, оставяйки след себе си купчини трупове.

  На мястото на първия и най–свиреп сблъсък бяха останали само телата. Над стъпканата и опръскана с кръв, вътрешности, изпражнение и урина земя останаха да лежат мъртвите и умиращите. Коне и хора лежаха един върху друг, ранените животни цвилеха от болка, мъжете плачеха и викаха майките си. Стоновете на свои и чужди се сливаха.

   – Цезар…

  Легналия на хълбок кон размаха уши чул познатия глас. Опита да се да надигне, но скършения му ляв крак го събори обратно на окървавената трева. От мощните гърди на жребеца се изтръгна цвилене пълно с болка. 

– Спокойно момче, спокойно. Стой мирен. 

  Конят - красив жребец с цвят на лъскав кехлибар и бяло чело, положи глава на окървавената трева, а могъщите му гърди се свиваха и издуваха, поглъщайки вонящия на смърт и болка въздух. По козината, до преди час внимателно излъскана, се тъмнееха петна от кръв - своя и чужда. Раните зееха грозни, отворени от саби на румънци и руси. От хълбока му все още стърчеше щикът на пешак, който в ужаса и глупостта си го бе намушкал. По задницата на животното съхнеха пръски човешки мозък.

   Конят надигна леко глава и пак изцвили. Малките му уши се размърдаха, а носът му потрепери. 

   – Тук съм, момчето ми. 

  Чул пак познатия глас, конят положи глава на тревата и задиша тежко.

  Войникът лежеше облегнал гръб на проснат наблизо мъртъв кон, на чийто позлатен оглавник гордо блестеше императорския орел. Съборен от коня си лейбгвардеец бе разсякъл гърлото му със сабята си, миг преди рухващия ездач да го намушка в гърдите му. 

   – Още…още ли си жив, българино?

  На бледото окървавено лице на кавалериста се плъзна усмивка. Куртката му беше съдрана, а кръвта превърнала прахта по нея в кал. 

   – Виждам, че и ти още дишаш, русино. 

  Казакът лежеше на разкаляната от кръвта земя, а трупът на коня го затискаше от кръста надолу. Куртката с орела на цар Николай беше скъсана. Гърдите му се свиваха и издуваха спазматично, а брадата му лепнеше на алени фитили. Всяко издишване пръскаше по куртката пръски кръв и парченца смазан бял дроб. Сините му очи светеха с трескав блясък. 

   – Не… не за дълго, българино. Ребрата… ребрата ми са смазани. Уми… умирам. 

  Българинът не трепна. За няколко минути бе видял хиляди пъти повече смърт, отколкото през целия си живот.

   – Знам. 

   – Това… това прави ли те… прави ли те щастлив? Един… един враг по–малко. Ще има… ще има по–малко за… за убиване. 

  Българинът плъзна поглед наоколо. Видя море от трупове, из който бродеха като изгубени деца ужасени животни, търсейки познати лица. Медно–червен жребец с императорски орел и очи мътни като старо огледало спря до поредното обезобразено тяло, изцвили и го побутна с муцуна. Отвърна му само тишина.  

   – Ти не си ми враг, русино. Никога не си бил. 

  Казакът се усмихна уморено с окървавени зъби.

   – И ти не си ми… не си ми враг, българино. Заповядаха ми… заповядаха ми… – руснакът затвори очи изтощен.

  Българинът откъсна очи от самотния жребец, който не спираше да бута с муцуна мъртвия си господар и да цвили умолително с крехката надежда, че той просто спи. Подухващия ветрец донесе задавено хъхрене на агонизиращ. След няколко секунди, проточили се милиони години, звукът секна. Разнесе се плач и тихи молби «Mamă, ajută–mă… ». Отвърна им единствено цвиленето на ужасен кон, подлуден от вонята на смърт и кръв. Проснатото сред купчина трупове животно със скършен гръбнак размахваше предните си крака, докато задните лежаха мъртви и неподвижни.

  От окървавените устни на руснакът внезапно се изтръгна хриплив смях. 

   – Искам… искам да ти… да ти призная нещо.

   – Слушам те.  

  – Баща ми... баща ми се би във войната от 78–ма. Сражавал се... сражавал се с вашите хора там горе на Шипка. Един ятаган... ятаган му отсякъл ухото, докато... докато спасявал живота на опълченец. Тате... тате все се смееше, че така... така било по–добре, защото не чувал как мама... мама го хока.

  Българинът кимна. Ръката му се плъзна към кожения кобур на кръста му. 

   – Случайно баща ти да се казва Григори?

  В мътно-сините очи на русина светна учудване. 

   – Откъде... откъде знаеш?

  Българинът се усмихна отнесено, а очите му се върнаха години назад, пред огнището, когато една корава длан го галеше по чорлавата коса, а дъх, миришещ на тютюн галеше бузите му.  

   –Татко също се би на Шипка. Още от пелените ми разказва за това, как докато стоял на Орлово гнездо, някакъв аскер успял да се покатери до неговата позиция. Татко тъкмо зареждал пушката си с последните патрони, когато онзи го връхлетял с ятаган. На пътя му обаче застанал руснак, който отбил атаката  с приклада на празната си пушка, но ятаганът отсякъл ухото му. Тогава татко хвърлил оръжието си и удушил турчина с голи ръце, преди онзи да удари руснака отново. 

  Възцари се тишина, която се нарушава от тихи  безответни хлипове «mamă, mamă». 

   – Васил – рече накрая руснакът. – Баща ти се казва Васил, нали?

  Българинът се усмихна. Протегна ръка. 

   – Аз съм Григор Василев. 

  Руснакът я пое със студените си лепкави от съсирена кръв пръсти, бърчейки лице от болката, която прояждаше тялото му. 

   – Василий Григорович.

  Българинът се облегна на изстиващия конски труп и впери поглед в синьото небе. Облаците все така лениво се плъзгаха над земята и сякаш не забелязваха клането далеч долу сред полетата.

   – Баща ти жив ли е? – попита накрая. 

   – Отиде си... отиде си миналата есен. Твоя?

   – Туберкулозата го взе преди три години.

  Българинът разкопча кожения кобур с хлъзгавите си пръсти и измъкна револ–вера. Наганът беше стар, очукан, видял цели пет войни, в които бе убивал турци, сърби, после пак турци, след това гърци и накрая румънци и руси. На излъсканите дървени чирени обаче личеше гордо изправения български лъв, раззинал гневно челюсти готов да разкъсва и убива. Петлето изщрака, когато ранения го запъна. 

  Руснакът наблюдаваше без да трепне. 

   – Хубаво е... хубаво е, че не могат... не могат да ни видят, нали?–  каза той. 

  Българинът се усмихна тъжно. 

   – Татко щеше да ме заплюе в лицето. 

  По устните на руснакът пак разцъфтя слаба, кървава усмивка. 

   – И моя. 

  Българинът вдигна револвера и излъсканото му да блясък дълго и тънко дуло проблесна мътно на есенното слънце. 

   – Прости ми – каза той тихо и дръпна спусъка. 

  Отекна гръм, който вятърът пръсна над бойното поле. 

  Цезар отметна леко глава, по бялото му чело пръсна кръв, осакатеното му тяло потрепна и утихна. Гърдите му се свиха за последно и дъхът излезе от тях с тихо съскане. 

  Руснакът се задави от лютивия дим и по разкъсаната му куртка пръсна кръв и късове бял дроб.

   – Колко... колко патрона ти останаха?

  Българинът отвори барабана и погледна месинговите гилзи. Затвори го. 

   – Достатъчно. 

   – Ще ми... ще ми помогнеш ли?

  Българинът кимна. 

   – Разбира се... – замълча за миг – ... братко. 

  Руснакът се усмихна слабо. 

   – Братко... звучи толкова...

  Отекна изстрел. 

  Българинът свали револвера. По бледото му лице се стичаха сълзи. 

   – Да – каза той пресипнало – точно така звучи.

  Той отвори револвера и пак погледна месинговите гилзи.

   – Достатъчно са – каза той, но този път никой не му отвърна. 

  Затвори нагана и запъна петлето.

  Mamă... unde ești … – продължаваше да вика умиращия...

  Отекна изстрел. 

  Mamă... Mamă…

 

   – Ти пък кой си? – изръмжа бледия и смътно уморения кавалерист в скъсана, мръсна униформа на капитан от Лейбгвардейскиq конен полк. 

  Mъжът с мустачките повдигна кепето си, за да избърше студената пот, стичаща се по челото му. 

   – Кореспондент, господин капитан – каза той и погледът му се плъзна по окъсаните, окървавени редици румънски и руски пленници, крачещи кой гол, кой бос под тежките погледи на също толкова окъсани и окървавени български кавалеристи. 

  Мъжете се влачеха с усилие. Здравите подпираха ранените и колоната се плъзгаше през полето с ленността на умиращ. Никой не поглеждаше към  избитите, покрай които минаваха. Днес се бяха нагледали на повече от достатъчно смърт и няколко трупа в повече нямаха никакво значение. Дори момчетата с едва избил по бузите им мъх, нахлузили окъсани униформи, гледаха с равнодушие, а калната от кръв земя жвакаше под ботушите им. 

  Някакъв кавалерист с униформа на фелдфебел беше поспрял до ранен в ръката казак, също фелдфебел, и му помагаше да запали цигарата, която сам му бе направил. Друг търпеливо чакаше румънец с окървавена превръзка на главата, да се напие от подадената му манерка. 

  Коремът на военния кореспондент се бе свил на ледена топка. Когато бе тръгнал за фронта бе очаквал да види славни победи, но не бе очаквал, че цената за тях ще бъдат стотици войници, умрели и умиращи в собствената си кръв, изпражнения и урина, докато викат майките си или молят за глътка вода.  

   – И господин кореспондента има ли си име? – каза грубо капитана. 

   – Данчо... т.е. Йордан... – изпелтечи той. – Йордан Йовков ми е името, господин капитан. 

   – И за какъв дявол си се домъкнал тук, Данчо? Не виждаш ли, че се води война, а аз си имам по–големи грижи от това да си губя времето с някакъв скапан драскач?

  Военния кореспондент сви устни, но тогава взря в очите на капитана. В тях имаше само страх, умора и див ужас, но не и гняв. Войникът едва се държеше на краката си, с очите си бе видял как другарите му падат един след друг в безмилостна сеч с някой, когото дори в кошмарите си не бе помислял, че някога ще нарича «враг».

  Гневът, заклокочил в гърдите на кореспондента угасна и остана само ужаса. 

   – Хората... хората трябва да знаят, господин капитан. 

  Кавалериста махна с ръка към бойното поле. Трупове на хора и коне бяха пръснати докъдето стигаше погледа. 

   – Ами давай, кажи им! 

  После гневно обърна гръб и закрачи към хората си. Пленниците трябваше да бъдат отведени в тила, а убитите – свой и чужди – погребани. А после, най–вероятно още утре, щеше да поведе онези, които все още можеха да стоят прави пак в бой, несъмнено по-кървав дори от този. Тутракан все още се държеше, Добрич – сърцето на Добруджа – трябваше да бъде превзет, а на север румънци, руси, сърби и хървати трупаха сили далеч по–големи от тези на генерал Тошев.

  Останал сам с мъртвите кореспондентът се вгледа в облегналия се на мъртъв кон кавалерист, до който лежеше затиснат от животинския труп казак. И двамата  изглеждаха като заспали.

  Хората… не, не хората, а България трябваше да знае какво се бе случило днес, защото щеше да се случи отново, и отново, и отново.   

  Преглътна мъчително и треперещия му молив се плъзна по тефтера.   

  А кога щеше да свърши... никой не знаеше.     

 



Произведения  
  1. ЧЕРНИТЕ ДЪБОВЕ НА КАРАПЕЛИТ
2. ЕХ, ЛЮБОФ, ЛЮБОФ...
3. ПРОСТО РАБОТА
4. ОТВЪД ВРАТИТЕ НА РАЯ
5. НАЧИНАЕЩ МАГЬОСНИК
6. КАТОРГА 12
7. ИСТОРИЯ ЗА НЕКРОМАНТИ, СЛУГИ И ДЕМОНИ
8. THE TEMPEST… но определено НЕ от Бил Шекспир
 
Награди  
  1. Първа награда "Любовта на края на кабела"
2. Втора награда "Изкуство против дрогата"
3. Второ място "Млади и свободни"
4. Награда "Созопол - миг и вечност"
 
Публикации в медиите  
  1. Шеметен дебют на Калоян Захариев с “Ех, магесническа му работа”
2. „Ех, магесническа му работа“ – целебни дози смях
3. „Ех, магесническа му работа” от Калоян Захариев
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
  1. Звукозапис от награждаване на конкурса за фантастичен разказ на клуб Галактики
 
Връзки