Фондация Буквите
Контакти
Пишете ни
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
 
Автори
Бианка Габровска
Божидара Димова
Иван Богданов
Илияна Каракочева
Калоян Захариев
Любка Славова
Мария Фьон
Милена Белчева
Нели Господинова
Николина Милева
Николина Серафимова
Стефан Кръстев
Татяна Йотова
Христина Маджарова
   
ЕХ, ЛЮБОФ, ЛЮБОФ... | Калоян Захариев  

— Их, бре, Марче, как си се наконтила!... Баш на Стамбулска кокона мязаш. – Марчето се изкикоти, червейки се като домат в оранжерия. 

— Ама и ти си един бе, Иване... 

Иван подръпна мустак замислено, гледайки харното девойче. Е, добре де, не беше барем девойче. Марчето бе чукнала вече третото десетилетие и за толкоз време бе успяла да изпроводи двама съпрузи в гробището. Според клюките в селото, вече бе хвърлила око на хаджи Генчо, дето притежаваше всякакви социално-икономически благинки, радващи националната икономика и банковата му сметка. Е, че кръшна мома беше!... Тъй, де! Кръшна жена в разцвета на силите си – спор нямаше. Дето трябваше да си го има, си го имаше, че даже нахалстваше да туря и бонус отгоре, ама естествено никой не ѝ се сърдеше. Дето се казва, жена и половина, ама тая половина бе съсредоточена, както думаха селските зевзеци, „и у първио и у вторио етаж“. Към всичката тая визуална благина бяха и златните коси, дето направо можеха да накарат онуй кръглото на небето да го хване затъмнение от срам. Очите ѝ пък бяха толкоз сини, че направо не можем да измислим такваз метафора, за да покажем, баш колко са сини. Устните ѝ пък... Мали, мали, мали! Сякаш Бог ги е създал по цял ден да прави свир... тъй де, да целува малки дечица. 

Абе откъдето и да я погледнеш наш‘то Марче, беше направо версия 3.0 спрямо обикновените Марчета. Нямаше мъж в селото, който да не ѝ е наточен. Даже на дядо Кольо Чекръка, дето още помнеше времената, в които юнаци и змейове са се млатили по полетата, му се втвърдяваха патериците, като я видеше.

Че и не само мъже я бройкаха като агънце покрай Гергьовден. Гина Доячката, само като я видеше на мегдана, започваше да си глади мустаките и да се облизва. 

В общи линии Марчето беше в устата, гащите и мокрите сънища на всичко живо над онази възраст, под която, за каквито и да е било цели, обикновено води до едно място, където трябва много да внимаваш със сапуна. При това нямаше ограничения за видовата принадлежност. Пегас – магарето на Кочо Шнапса, неведнъж или два пъти бе показвало какво си мисли за Марчето, за огромно смущение, любопитство и удивление на селските девойчета. 

Мда!... Марчето опредено беше както казва хит Номер 1, не на сезона, ами на цялата геоложка ера. Сред бленуващите по прелестите ѝ бе и нашият герой Иван Гегата. Той бе овчар, откакто се помнеше, и прекарваше половината година по ливади и поляни далеч от цивилизацията. Тъй че дойдеше ли време да слезе от планината, разпускайки овцете в зимна ваканция, по древна овчарска традиция бе тъй загорял, че даже и блеещите хайванчета му се струваха натрапчиво изкусителни. Затуй като мярна Марчето, направо мустаките му се накъдриха като след три часа при фризьора, а пред очите му заплува една мъгла – направо не е за разправяне. Хукна към къщи, сякаш самият данъчен го гонеше по петите, но въпреки това не успя да скрие помислите си от околните. Комшийката му Гинка, като жена с опит и седем деца, си рече, че на гегата му спокойно мож нареди единадесет гевречета, три казанлъшки понички и щеше да остане място за един айран. 

— Брех, брех, тия млади… – помисли си Гинка със завист, мислейки си за своя мъж, който за последно бе имал нещо твърдо по себе си още от времето, когато Сталин беше генсек. – Дано на някоя ѝ излезе късмета. Срамота да се прахосва таквоз нещо!

Сред случайните свидетели бяха и неколцина млади девойки, които успяха само да се ококорят след наш Иван. Бяха виждали кочошнапсовия Пегас в най-забележителните му анатомични мигове, ама хайванчето губеше и по дължина и по обиколка от гегата на Гегата. 

Докато успее да се прибере, нещата толкова се бяха натопорчили, че Иван успя да отвори вратата си без да използва ръце. Целият разтреперен и плувнал в пот, измъкна шише зехтин – най-верният приятел на овчаря в самотните овчарски нощи. Аха, аха да отвори капачката и да се отдаде на дива страст със себе си и себе си, когато спря. Замисли се дълбоко, по овчарски, и накрая прибра зехтина. Избърса едрите капки пот по челото си и изръмжа с одрезгавял като на Шварценегер в „Конан Варварина“ глас.

— Ако тая не я раздрусам като земетресенията на Фукушима, името ми да не е Иван Гегата!

Нашият Иван можеше и да е селско чадо, ама дето се казва, беше природно надарено момче... Всъщност Мара Дашната – една от предишните най-първи моми на селото, ощастливила не един или двама местни младежи, можеше да се закълне във всичко свято, че това е самата истина. Иначе щеше ли да му прави баница всяка Коледа от има-няма двайсет зими? Ама в момента иде реч, че Иван е надарен в интелектуално направление (без да подценяваме останалите аспекти естествено. За повече информация Мара Дашната, третата къща вдясно от хана на бай Койчо) и затуй измисли хитър план. Ама толкоз хитър, че направо на Хитър Петър да му се накъдрят мустаките от завист. 

Беше добре кътана тайна, че наш‘то Марче обича честичко да ходи в селската баня. Там пък се срещаше със своя трети подред обект на вечната ѝ любов... Или поне докато смъртта не възрази по въпроса – хаджи Генчо. Хаджията вече беше на години, ама дето се вика, то мерака ЕГН признава ли? Затуй и честичко от банята ехтяха разни подозрителни шумове от сорта на: „О, да!“, „Толкова е хубаво!“, „Шнеле, шнеле!“ и „Дас ист фантастиш!“. (Марчето си беше лингвист и половина, питайте учителя ѝ по френски как се справя с владеенето на езика). След като замлъкнеха, хаджи Генчо излазваше на четири крака и запълзяваше към вкъщи с вид на Сизиф след първия милион години бутане на оня пуст камък. 

И този път хаджи Генчо се завтече към банята, където се съблече в съблекалнята, измъкна скришом едно блистерче със сини на цвят хапчета и верен на принципа, че във войната и любовта (и малко по-задъханите аспекти на любовта) всички средства са позволени, смело глътна две. Само, че хаджи Генчо си падаше малко недоскив и хич не си направи труда да забележи, че хапчетата са малко по-различно сини от обичайното. Вече таман се канеше да нахлуе в банята при своята възлюбена като побелял Аполон и да покаже, що е то американска фармацевтика, когато коремът му изкъркори като баскервилското куче, скивало Шерлок и компания. В следващия миг тази част от анатомията му направи онова, което бе направил и Спутник едно време, хвърляйки американосите и всякаква друга империалистическа паплач в ужас – няколко весели обиколки на планетата в името на социализъма и другите му там коми – идеали. Хаджи Генчо нададе вой и рипна като трийсет години по-млад към нужника. Иван Гегата, хилейки се доволно, изскочи след няколко секунди и завъртя ключа, но тъй като обитателят на въпросния инфраструктурен обект бе твърде зает да върши принудително онуй, дето казват и царят правил сам-самичък, при това плачейки за майка си, не обърна никакво внимание. 

Иван Гегата се разпищоли в съблекалнята и гордо, показвайки на света обилно телесно окосмение, което караше овцете му да ревнуват и размахвайки, предвкусващата си триумфа, гега, нахлу в банята. А там парата бе изпълнила всичко и беше по-непрогледно и от столична дискотека в петък (с тази разлика, че миришеше далеч по-добре).

— Ти ли си, скъпи? – обади се сластно, скритото в мъглата Марче.

Без да каже нищо, Гегата я обхвана с яките си ръчища и я притисна към голото си овчарско тяло. 

— О, мило, ама защо не си си съблякъл пуловера? – изчурулика Марчето. 

Потискайки напиращия издайническия вой на стар вълк, сграбчил младо агне в косматите си гърди, Иван притисна Марчето в стената, разчекна ѝ краката и я подхвана като стар калугер млада нива, давайки воля на страстта, която бе потискал в продължение на шест месеца при това само със зехтин и овце. 

В крайна сметка всичко завърши добре. Иван се прибра у дома, доволно пафкайки лула и с усмивка на Големия лош вълк след срещата му с Червената шапчица в тъмно кьошенце. На бай Генчо стомахът му мина само след седмица, а колкото до Марчето... Е, тя доста време не можеше да седи на стол. Абе, дето се казва, накрая всички заживяха щастливо… 

Е, добре, не! Не заедно, ама пак се брои. 



Произведения  
  1. ЧЕРНИТЕ ДЪБОВЕ НА КАРАПЕЛИТ
2. ЕХ, ЛЮБОФ, ЛЮБОФ...
3. ПРОСТО РАБОТА
4. ОТВЪД ВРАТИТЕ НА РАЯ
5. НАЧИНАЕЩ МАГЬОСНИК
6. КАТОРГА 12
7. ИСТОРИЯ ЗА НЕКРОМАНТИ, СЛУГИ И ДЕМОНИ
8. THE TEMPEST… но определено НЕ от Бил Шекспир
 
Награди  
  1. Първа награда "Любовта на края на кабела"
2. Втора награда "Изкуство против дрогата"
3. Второ място "Млади и свободни"
4. Награда "Созопол - миг и вечност"
 
Публикации в медиите  
  1. „Ех, магесническа му работа“ – целебни дози смях
2. Шеметен дебют на Калоян Захариев с “Ех, магесническа му работа”
3. „Ех, магесническа му работа” от Калоян Захариев
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
  1. Звукозапис от награждаване на конкурса за фантастичен разказ на клуб Галактики
 
Връзки