Фондация Буквите
Контакти
Пишете ни
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
 
Автори
Бианка Габровска
Божидара Димова
Иван Богданов
Илияна Каракочева
Калоян Захариев
Любка Славова
Мария Фьон
Милена Белчева
Нели Господинова
Николина Милева
Николина Серафимова
Стефан Кръстев
Татяна Йотова
Христина Маджарова
   
ПРОСТО РАБОТА | Калоян Захариев  

На прага ме посрещна униформен полицай. Не знаех името му, но си личеше, че е нов. Момчето се стараеше да изглежда като стена срещу всеки, който се опитва да влезе в малкия апартамент.

   - Съжалявам-той препречи пътя ми с тяло.-Не можете да...

  - Василе!-чу се познат глас от вътрешността на апартамента.-Пусни го, това е патоанатома.

  Момчето ми се усмихна извинително и се отдръпна встрани. Не се разсърдих,че не ме е познал. Не само, че беше нов, но и аз самия не изглеждах като човек, който се занимава с трупове. Минах покрай него, стискайки в ръка вечната кожена чанта, в която държах инструментите на занаята и влязох в апартамента. Младия полицай веднага зае предишното си място, скръствайки ръце пред гърдите си сякаш щеше да отбранява мястото с цената на живота си.

  - Здрасти, докторе-измърмори пълничкия инспектор Панайотов, който изглеждаше така сякаш е на ръба да се срине от липса на сън.-Как е жената?

   - Добре, Нака-отговорих-Вече дори не се сърди като ме повикат посред нощ.

  Атанас Панайтов се усмихна.

   - Или вече е свикнала или се е наканила да се разведе.

  - Дано да е второто. Ако майка ѝ дойде още веднъж дойде на гости тя ще има нужда от патоанатом.

  Наско само се усмихна. Старата закана. Вече дори не се впечатляваше. Плъзнах поглед наоколо. Обикновено, когато ме викаха посред нощ за нещо такова, местата приличаха на истински дупки- боклуци по пода, олющена мазилка, евтини мебели, но тази вечер нещата бяха съвсем различни. Апартамента беше по-малък от моя собствен, но си личеше, че обитателя му има и вкус и пари. Мебелите бяха нови, по килима под обувките ми нямаше и петънце, а и самия блок беше доста приличен, което означаваше, че тук не живее поредната отрепка. Погледът ми се спря на картината, която висеше на стената на антрето. Веднага я познах. Все пак бях женен за учителка по изобразително изкуство- „Иван Грозни убива сина си“ от Репин. Прекрасна картина, която грабваше веднага погледа. Личеше си, че не е репродукция, а плакат сложен в рамка, но това все пак значеше нещо. Обитателя на апартамента все пак имаше вкус... по-точно е имал вкус. Такива като мен не го викат просто ей така.

   -Е, Нака- въздъхнах.-Къде е клиента?

  Инспекторът кимна към отворената врата в дъното на широкото антре.

   -Тя е там.

   -Тя?

   -Аха.

   -По дяволите.

  Знам, че за толкова години в занаята трябваше да съм свикнал с всякакви неща, но  винаги когато имаше момичета ми се отразяваше зле. Не знам каква е причината. Може би, защото аз самия имам две дъщерички или просто  подсъзнателно свързвам жените с живота, а не със смъртта... всъщност няма представа.

  Инспекторът тръгна към подканващо отворената врата и аз го последвах. Вдясно беше тясното коридорче, което водеше към кухнята, а една плътно затворена врата до него ми казваше къде се намира банята. Въпреки това Панайотов продължи към всекидневната. Влязохме в празната стая и плъзнах очи наоколо. Беше приятно място. Мебелите бяха малко, но нови и подбрани с вкус. Имаше библиотека пълна с книги, по стените висяха плакати в рамки, които създаваха приятната илюзия, че са истински картини. Познах „Странник над море от мъгли“ на Фридрих Каспар и „Раждането на Венера“ от Ботичели. Другите не ги знаех, но ми се струваха смътно познати. Трябваше да питам жена си.

   -Хубаво местенце-отбелязах на глас.

   -При други обстоятелства да се съглася с теб, докторе, но сега...

  Кимнах. Панайотов беше старо ченге, но дори той не можеше да свикне с работата. Не мисля, че някой въобще можеше да свикне с това, което двамата вършехме, но все някой трябваше да го прави.

  Той посочи малкия, но удобен на вид диван, сложен срещу телевизора. Гледаше към големия прозорец през който се разкриваше прекрасна панорама към спящия град. Морето от светлини се беше разляло през мрака чак до хоризонта. Телевизорът работеше показвайки повторението на някаква сапунка, излъчвана през деня. Звукът му беше намален и едва се чуваше. Заобиколих дивана и я видях. Момичето изглеждаше като заспало. Беше облякло удобен син анцуг и раздърпана черна тениска. Беше боса и се виждаше червения лак по пръстите на краката ѝ. Беше се лакирала наскоро. Очите ѝ бяха сини, широко отворени и някога красиви, но сега стъклени като на всички мъртъвци. Лицето ѝ- побеляло от докосването на смъртта, бе съвършено спокойно.

   -На колко е?-попитах с въздишка.

 -На 21-отговори Панайотов.-Студентка втори курс. Погледнах студентската книжка. Била е отличничка.

   -И виж докъде се е докарала.

  Бледата лява ръка на момичето беше протегната, а ръкавът на тениската- вдигнат. Веднага забелязах гуменото маркуче увито малко над сгъвката на лакътя. По бялата кожа си личаха следи от убождания. Спринцовката лежеше на ниската масичка между дивана и телевизора заедно с комплекта на всеки наркоман- празно найлоново пакетче,  обгорена метална лъжичка за кафе и запалка. Имаше и бутилка с минерална вода, чиния с фъстъци и празна опаковка от чипс.

  -Решила е да празнува-измърмори Панайотов зад мен и ми подаде студентска книжа.

  Да, момичето на снимката беше тя, но кожата бе приятно розова, а сините очи пълни с жизненост. Казвала се е Лариса- красиво име и освен това е следвала право Отгърнах  студентската книжка и видях какво има предвид Наско. По-рано днес Лариса беше взела изпита си по Административно право с пълно шест.

   -Била е умно момиче-казах.

  Инспекторът кимна към празната спринцовка на масата.

   -Явно не достатъчно.

  -Знаеш ли, Наско-казах, гледайки бялото и мъртво лице, което само преди няколко часа бе приливало от живот.-Винаги съм се чудел на такива деца. Имат всичко, за което могат да мечтаят и въпреки това... въпреки това стигат до тук.

  Инспекторът въздъхна.

   -Човекът е странно животно, докторе. Рядко знае кое е най-доброто за него.

   -Човекът не е животно-казах аз и отворих чантата с инструментите си.-Човекът е чудовище.

 

  Лариса остана безмълвна вперила в тавана мъртвите си, някога красиви, сини очи. Въздъхнах и сложих чантата на пода. Чакаше ме работа.


Произведения  
  1. ЧЕРНИТЕ ДЪБОВЕ НА КАРАПЕЛИТ
2. ЕХ, ЛЮБОФ, ЛЮБОФ...
3. ПРОСТО РАБОТА
4. ОТВЪД ВРАТИТЕ НА РАЯ
5. НАЧИНАЕЩ МАГЬОСНИК
6. КАТОРГА 12
7. ИСТОРИЯ ЗА НЕКРОМАНТИ, СЛУГИ И ДЕМОНИ
8. THE TEMPEST… но определено НЕ от Бил Шекспир
 
Награди  
  1. Първа награда "Любовта на края на кабела"
2. Втора награда "Изкуство против дрогата"
3. Второ място "Млади и свободни"
4. Награда "Созопол - миг и вечност"
 
Публикации в медиите  
  1. „Ех, магесническа му работа” от Калоян Захариев
2. Шеметен дебют на Калоян Захариев с “Ех, магесническа му работа”
3. „Ех, магесническа му работа“ – целебни дози смях
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
  1. Звукозапис от награждаване на конкурса за фантастичен разказ на клуб Галактики
 
Връзки