Фондация Буквите
Контакти
Пишете ни
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
 
Автори
Бианка Габровска
Божидара Димова
Иван Богданов
Илияна Каракочева
Калоян Захариев
Любка Славова
Мария Фьон
Милена Белчева
Нели Господинова
Николина Милева
Николина Серафимова
Стефан Кръстев
Татяна Йотова
Христина Маджарова
   
КАТОРГА 12 | Калоян Захариев  

- Полковник, тук Родригес. Приемате ли?

   - Силно и ясно, Жана.

   - С Марков сме на пристанището, полковник.

   - И?

   - Както до сега, полковник. Тотална пустош. А вие къде сте?

   - В училището. От тук сякаш е минал ураган.

   - Оцелели?

   - Никакви. Намерихме останки… били са разкъсани.

Жана впери поглед в Марков, който слушаше емисията. Сержантът плъзна поглед наоколо, но единственото, което видя бе един пустия бетонен  кей. Три яхти все още се полюшваха на повърхността, но една от тях вече бе наполовина пълна с вода, наклонила опасно на левия си борд. От друга бе останала само една кърма стърчаща над водата. Дървените понтони се полюшваха самотни над водата, а на един от тях лежеше обърнат сгъваем стол и хладилна чанта. На брега се виждаха няколко будки, които пустееха. На единия все още висеше поръждясала табелка с надпис „прясна риба – ниски цени”. На дълга рамка все още стояха велосипеди.

   Водата се разбиваше в кея с тихи плясъци.

   - Следи? – попита Жана в станцията, закрепена на рамото и.

   - Никакви. Сензорите не отчитат форми на живот.

   - Намерихте ли останки, полковник?

   - Единствено човешки и то стари. Повечето бяха в столовата.

  „Столовата” – помисли си Жана. – Беше го чела в инфо-таба, даде и на инструктажа. Според запазените данни там са се барикадирали част от оцелелите.”

   - Разбрано, полковник. Продължаваме обхода.

   - Искам доклад на всеки пет минути, Жана… дори и да няма какво да се докладва. Ясно?

   - Тъй, вярно. Родригес, край.

  Лейтенант Родригес стисна висящия на ремък през рамото и автомат с две ръце. Пъстрите и очи зашариха наоколо в търсене на заплаха, но такава нямаше.

   „Пък и как да има, случило се е преди десет години”.

   - Марков?

   - Да, лейтенант.

   - Продължаваме.

  Сержант Антон Марков само кимна и двамата закрачиха в тишина по малкото пристанище. Вляво от тях се точеше бетонния кей и закрепените за него дървени понтони. От трите бяха останали два, защото единия се бе откъснал и отплавал в морето, засядайки в скалисто островче на около километър от основния. Вдясно, отвъд трите барачки и малката административна сграда, обслужвала пристанището земята се надигаше в нисък хълм и можеше да се види самото градче. Не беше голямо – около стотина къщи, в които заедно със семействата си бяха живеели учените от изследователския комплекс, заел цялото сърце на острова. Над едноетажните постройки се извисяваше, в центъра на малък площад се извисяваше голямата триетажна сграда на училището, скрита зад висока стена. Изследователския комплекс не можеше да се види, защото го скриваше нисък хълм, но над възвишението се издигаше висока радио-кула. Там беше и малкото летище, което обслужваше острова, който се намираше твърде далеч от обитаемата суша, за да бъде обслужван по вода.

   - Каторга 12 – каза Марков, докато крачеше до Жана. – Така и не можах да разбера защо са го нарекли така.

   - Защото се е използвал точно за това. Комплексът е построен именно с труда на каторжниците… впрочем и училището доколкото ми е известно, макар, че тогава се е използвал за друго. Колкото до това защо точно „12” просто е била дванадесетата подред. На планетата има общо петнадесет такива. Пет все още функционират като центрове за принудителен труд.

  Марков кимна, а погледът му не се откъсваше от малката двуетажна административна сграда, която беше приютявала десетината души пристанищна администрация, съвместяваща функциите на кметство и полицейско управление. Ако не беше буренясали двор човек би си помислил, че сградата все още се използва - прозорците бяха здрави, макар и изцапани, а входната врата зееше широко отворена и на нея все още висеше табелка „моля, заповядайте”.

  Марков не отделяше пръст от спусъка на автомата си. Тишината беше навсякъде – тежка, плътна и задушава, а това играеше по нервите. Мястото изглеждаше така сякаш всички са си тръгнали преди няколко дни и всеки момент ще се върнат. Дори на една от пейките бе видял пожълтял опърпан вестник, затиснат от кутия за обяд.

   - Гадно е, нали? – каза Родригес, разчупвайки тежката тишина.

  До тях малка вълна се разби в кея с плясък.

   - Чак ти играе по нервите – отвърна сержанта искрено.

  Жана спря до ръба на кея и се вгледа в чистата синя вода, която се плискаше в покрития с миди и водорасли бетонен кей. Времето и природата на остров Каторга 12 беше прекрасно. Бе на север от планетарния екватор, спестявайки си жестоките сезонни урагани и достатъчно на юг, за да е далеч от сковаващите студове. Самата планета не можеше да се похвали с кой знае колко разнообразна флора и фауна, като повече от нея бе моретата и океаните, покриващи 90 процента от повърхността на планетата. На сушата господстваха само десетина дървесни вида, още толкова храстовидни и хиляди лишеи и папрати. Животни нямаше.

  Каторга 12 беше място, където човек би искал да прекара живота си за това и корпорация Сигма бе превърнала острова, използван до тогава като лагер за принудителен труд, в изследователски център. Парчето скала с диамтър едва пет километра се бе превърнало в дом за над шестстотин души – учени, малоброен административен персонал и техните семейства. Затворническото общежитие се бе превърнало в училище, а един от охранителните постове – в пристанищна администрация. Около тях бяха изникнали и къщи. А в сърцето на острова каторжниците, под дулата на автоматите, бяха построили и изследователски комплекс, който си нямаше име, а просто номер – 99. След това охраната ги бе избила и напуснала острова, за да могат да дойдат заселниците.

  Жана откъсна поглед от морето, което плискаше под ботушите и и се взря в административната сграда.

   - Да проверим вътре – каза Жана.

  Марков не се възпротиви, а покорна я последва. Двамата по навик опипаха резервните пълнители и гранати, втъкнати в тактическите им жилетки.

    -Какво очакваме да намерим, лейтенант? – попита Марков, докато леко подръпваше ударника на автомата си, за да се увери, че в цевта има патрон.

   - С повечко късмет – празна сграда.

   -Не, нямам предвид конкретно тук, а на самия остров. Знаем, че всички са мъртви. Нима командването очаква нещо друго освен скелети и изоставени сгради.

   Далечно бучене ги накара да вдигнат глави към аленеещото на обедното слънце небе. От север, от вътрешността на острова, бавно се издигаше малка совалка, оставяйки след себе си бяла димна следа. Лек гръм отекна над целия остров, когато машината проби свръх-звуковата бариера. Совалката се устреми право към аленеещото небе и след няколко секунди изчезна, докато зад нея бялата  следа бавно се разсейваше.

   - Ей за това сме тук – каза Жана.

   - Апаратурата ли евакуират? След десет години?

  Жана извади от паласката на колана си една дъвка и я захапа. Задъвка я съсредоточено.

   - Не мисля, че на Отдела за специални операции има трябва някакви си праисторическа техника от преди десет години, а и този дребосък не е в състояние да пренесе всичко дори на сто курса. Мисля, че евакуират изследванията.

   - Какви… - започна Марков, но млъкна, когато Жана включи станцията си.

   - Данко, тук Родригес. Приемаш ли?

   - Потвърждавам. Какво има, Жана?

   - Чухте ли я?

   - Онази „Мария” ли? Чухме и я видяхме.

   - ОСО май са свършили работата за която сме тук, полковник.

  В радио-ефира се разнесе презрително сумтене.

    -ОСО могат да ме цункат отзад, лейтенант, но май е време да последваме светлия им пример. Това място взе да ми лази по нервите пък и намерихме кабинета по биология.

  „Там се е барикадирала втората група оцелели. Май те бяха издържали най-дълго… ако два дни можеше да се нарекат дълго.” – помисли си Жана.

   -И? – попита тя, въпреки че не и се искаше.

  -Гробница, Жана – Данко въздъхна. - Скапана гробница натъпкана с кости. Някои от децата са били на по десет години.

   „Резистентните” – блесна в ума на Жана.

   -Какви са заповедите, полковник?

   -Да се разкараме оттук преди да съм срещнал някой кретен от ОСО и да съм му счупил главата.

  Жана се усмихна слабо.

   -Ако се натъкнете на такъв - викайте, полковник. И аз искам парченце от копелето.

   -Ще го имам предвид. Не сте забравили къде е евак-точката, нали, лейтенант?

   -Съмнявам, се че е възможно, полковник. Все пак стоя на нея.

  Данко се засмя.

   -Добре, лейтенант. Екскурзията свършва след час. Евак в 17:00 централно време. Ясно?

   -Кристално, полковник.

   -Окей. Данко, край.  

 Жана изключи станцията с въздишка. Имаше още един час за разходка… час, който щеше да мине бавно.

   -Лейтенант – обади се Марков. – За какви изследвания става въпрос?

  Гъстата трева, завладяла градинките около административната сграда изсъска под ботушите и. Само тук-там се подаваше по някое самотно цвете, устояло на задушаващите плевели. Вратата зееше все така подканващо. Прозорците на първия етаж бяха толкова мръсни, че през тях не можеше да се види нищо. Все пак прозираха очертанията на бюра и шкафове.

   -Лейтенант…

   -Чух те, Марков. Да метнем ли вътре една две-гранати… просто за всеки случаи.

   -Данко ще откачи.

  Жана се усмихна слабо и затвори джобчето, в което лежаха две малко, но мощни гранати, за прочистване на затворени помещения.

   -Май си прав. Пак ще ме накара да пиша отчети за нецелесъобразно разходване на военно имущество.

  Двамата се плъзнаха покрай стената на постройката, навели глави под равнището на прозорците. Стигнаха до вратата и клекнаха.

   -Добре – каза Жана – да видим имаме ли си посрещачи.

  Тя измъкна от джоба на жилетката си топче и го метна през зеещата врата. Гумената обвивка му погълна изцяло звука от тупването му вътре. Жана включи малкия течно-кристален дисплей от вътрешната страна на лявата си китка.

   -Така имаме 360 градусов обзор… - измърмори тя гледайки малкото помещение, което изглежда бе най-обикновена приемна.

  Имаше четири стола, масичка с две купчинки списания и кафе-машина в ъгъла. Интериора се допълваше от две високи цветя в саксия, които бяха изсъхнали отдавна. Трите врати бяха затворени, а в дъното се тъмнееше стълбището към втория етаж.

   -Включвам на инфра-червен… нищо. Няма био-сигнатури.

   -Мъника не може да гледа през стени по-дебели от 10 сантиметра, лейтенант – Марков почука с юмрук потъмнялата мазилка. – Това нещо е било охранителен пост, а тях ги проектират да удържан пряко попадение с гранатомет.

   -Благодаря за инфо-справката, сержант. Аз нямаше да се сетя. Хайде.

  Жана внимателно прекрачи прага, а дулото на автомата и обходи празното помещение. Мястото изглаждаше дори още по-пусто. Навсякъде се бе събрал прах, а двете цветя се бяха спаружили и почернели. Пръстта в саксиите почти се бе вкаменила.

   Марков пристъпи след нея притиснал приклада на автомата към рамото си, а пръстът му галеше спусъка.

   -Коса и стил.

  Той се сепна.

   -Какво, лейтенант?

   -Списанията – Жана кимна към масичката. – „Коса и стил”. Майка ми ги четеше.

   -Определено трябва и вие да започнете.

  Жана се намръщи и едва се сдържа да не плъзна пръсти през вързаната си на къса опашка кестенява коса. Дори така прическата я караше да изглежда сякаш е излязла от торнадо. 

   -Ти се опитай да имаш хубава прическа, когато ти се налага да носиш каска!

   -Аз си имам хубава прическа – каза Марков и погали остригания си почти до голо череп.

   -Знаеш ли ние как наричаме хора с твоята подстрижка?

   -Как?

   -Плешивци.    

   Марков изсумтя в отговор.

   -Ще ходим ли на втория етаж?

   -Нека първо да видим какво имаме тук.

  Докато Жана прибираше търкулналата се до крака на масичка топче-камера Марков побутна една от вратите, на която пишеше „Деловодство”. Видя помещение, малко по-голямо от приемната. Зад гишето имаше две бюра и шкафове, натъпкани с документи. Тънък слой прах беше покрил всичко.

  Жана подуши въздуха.

   -Каква е тази миризма?

   -На нещо, което не е било почиствано десет години.

   -Не, сякаш имаш още нещо.

  Марков отвори другата. врата и видя дълъг и тесен коридор, от двете страни на който имаше кабинети. На третата имаше табелка „Вход само за оторизирани лица” и малко устройство за четене на електронни карти.

   -Влизаме ли? – попита Марков.

   -Естествено.

  Марков разби устройството с приклада на автомата си, изтръгна го и го метна на пода, оголвайки дузина жици.

   -Нали знаеш, че няма ток? – попита Жана. 

   -Аха, но този тип врати са от ниския клас. И има един начин да я отвориш в случаи като този.

   -Тръпна в очакване.

  Марков изтръгна жиците, извади ножа си и бръкна с него в дупката.Опипа нещо вътре… и се разнесе щракане. Марков прибра ножа в канията си и взе автомата си.

   -Стар номер, който научиш още в училище.

  Жана изпъшка и бутна вратата. Електронната ключалка не оказа ни най-малка съпротива. 

   -Имал си страхотно детство, Антон – подметна тя през размо, прекрачвайки прага.

   -Стана още по-хубаво, когато Алианса окупира Нов Средец и аз трябваше да се включа в градската съпротива – той сви рамене. – Поне скапаняците взеха, че взривиха проклетото училище – единственото нещо, което направиха докато не ги изритахме от планетата.

  Зад вратата имаше голямо помещение, половината от което заградено с решетки, оформяйки две килии. Имаше още три бюро, диван и други мебели за персонала.

    -Значи това е участъка – каза Марков, гледайки над рамото на Родригес. - Май не са имали кой знае какъв проблем с престъпността.

    -При шестстотин души население… - измърмори Жана, но млъкна.

  През решетките на втората килия се подаваха две ръце, вкопчили отдавна изтлели пръсти в бетонния под.

   -О, мамка му – изпъшка Жана.

  Двамата пристъпиха към килията вдигнали оръжията си. Мъртвият все още притискаше, онова което бе останало от лицето му към решетките. Беше сгънал колене под себе си и протегнал ръце, вкопчвайки пръсти в пода. В твърдия бетон личаха драскотини, оставени от нокти.

   Двете празни очни кухини гледаха безмълвно Жана и Марков, а устата зееше във вечен писък. По скелета все още личаха остатъци от дрехи – син гащеризон, който беше обичайната униформа на обитателите на острова.

   -Бедното копеле – измърмори Марков.

   -Аха – измърмори Жана, опитвайки се да овладее тръпките по гърба си.

  Беше виждала много смърт – застреляни, взривени, отровени, удушени, но за пръв път виждаше нещо подобно.

   -Жажда или глад? – каза Родригес по-скоро на себе си.

   -Аз бих заложил на глад – каза Марков и посочи с дулото на автомата си малката мивка в ъгъла.

  До нея имаше и тоалетно казанче, скрито зад книжна завеса.

   -Май и аз – измърмори Жана.

  Агонията на арестанта явно е била дълга – двата нара бяха разбити и по пода се търкаляха разкъсаните дюшеци. Ако се съдеше от следите от зъби беше ял от силиконовия пълнеж.

   -За колко време се умира от глад, Антон?

   -Зависи, но средно около двадесет дни.

  На Жана и се доповръща. 

   -Божичко…

   -Лейтенант?

  Тя с мъка откъсна очи от пожълтелия скелет.

   -Какво?

   -Не ми казахте за какви изследвания става въпрос.

   -Тази информация е достъпна само за офицерите, Антон.

   -Тогава го кажете този нещастник, който е ял пълнежа на проклетите дюшеци, докато е умирал от глад съвсем сам. Имало е причина никой да не дойде да го освободи!

  Жана обърна гръб на скелета, но въпреки това усещаше впития в гърба и празен, гладен поглед. Огледа бюрата, по които все още стояха чинии с недоядени обеди и чаши кафе. На една пишеше „Татко Номер 1”. Мониторите стояха мъртви, а всичко бе покрито с тънък слой сивкав прах.

   - Нали знаеш, че на планетата откриха един руда?

   - Еледуин – да. Добива се само под водата, защото на сушата почти няма залежи.

   -Еледуимът съдържа в себе си някакъв елемент – Е-99.

   -Е – 99?

   -Не ме питай защо е кръстен така. Добива се и на други планети, но само тук се намират толкова големи и чисти залежи.  Започнаха да го изследват и установили, че е източник на тета-радиация.

   -Тета? Те не бяха ли…

   -Алфа, бета, гама и тау? Да, бяха, но откриването на тета-лъчението. Не ме питай какво точно прави, не съм учен, но знам само, че е нещо гадно. По някакъв начин влия на клетките и то по специфичен начин за всяка форма на живот. На двама души, със сходен генотип и поставени при еднакви условия, може да подейства по два различни начина. Говорим за нещо напълно непредвидимо.

   -И те са го изследвали тук?

   -Аха. Острова е на 2000 км. от най-близката суша и на два пъти по толкова от най-близкото човешко обитание. Преценили са, че ще е добро място за изследване. Накарали са каторжниците да построят комплекса и после са ги премахнали, за да не си играят да ги местят на друго място. Само, че се оказало, че са действали прибързано. За експериментите им трябвало хора.

   -За това са използвали самите учени.

   -В общи линии – да. Докато голяма част от тях са изследвали ефекта на тета-лъчението от Е – 99 върху различни храни, насекоми, птици, бозайници, ксено-видове и каквото още можеше да се сетиш една малка клика от около дузина учени са използвали своите колеги за опитни мишки. Поставяли ядра с Е – 99 из цялото селище, в училището и в административните сгради. Поради отсъствието на реакция засили облъчването с тета-вълни. Започнали да слагат малки количества Е – 99 в отдушниците, храната и водата. Под формата на редовните месечни профилактични изследвания събирали данните от експеримента.

   - И нека позная – всичко се объркало.

   - Накрая – да. Оказало се, че Е - 99 няма никакво въздействие върху човека. Единствено децата от училището получили обриви. За това и вътрешния кръг учени постоянно увеличавали дозите Е – 99,  но ефект просто нямало. На никой обаче не му хрумнало, че тета-лъчение просто се натрупва с времето и дава ефект изведнъж. Също като препълнил се язовир, чийто бент се къса. За една нощ Каторга – 12 полудял. Първи били децата, а след това и родителите им…

  Нещо изпука.

  Марков и Жана замръзнаха. Дулата на автоматите им се завъртяха към зеещата врата. Двамата се спогледаха. Нищо. Преброиха наум до десет. Пак нищо. Родригес му кимна и бавно тръгна напред, докато сержанта я прикриваше.

  В приемната нямаше нищо.

  Погледът на Жана се плъзна наоколо. Вратите бяха затворени както Марков ги бе оставил. По пода личаха само следите от техните ботуши…

   Списанията!

  Две от списанията, които бяха лежали на масата, сега бяха на пода.

  Жана се поколеба. Възможно бе течението да ги е съборило или…

   -Зад теб съм – каза тихо зад нея Марков, за да не я стресне. – Нещо?

  Жана плъзна поглед наоколо, но помещението бе твърде малко, за да може нещо да се скрие в него. Тя пристъпи бавно напред, а дулото на автомата и сочеше към двете врати…

   -ВНИМАВАЙ!!!

  Жана се завъртя… и нещо тежко и ужасно силно я блъсна в гърба. Усети как нечий остри нокти отпарят като лист хартия горния слой синтетика на бронежилетката и. В следващия миг полетя във въздуха и тежко се стовари върху масичката, плъзна се по нея и рухна по лице на прашния под.

  В помещението отекна гъргорещ рев, който бе удавен в късия откос на автомата на Марков. С следващия миг, през тежката пелена, плъзнала се върху целия свят около Жана, се разнесе викът на сержанта.

   Родрегес се надигна с косата и се пръсна по натъртеното лице. Пръстите и стискаха автомата до болка. Очите и зашариха наоколо, опитвайки се да фокусира… и замръзна, когато видя съборения по гръб Марков. Върху гърдите му беше скочило дребно създания със сивкаво-зелена кожа, опъната от тънки, но здрави мускули. От създанието на парцали висяха останките от син гащеризон. То беше забило ноктестите си крака и ръце в жилетката на Марков и се опитваше да забие челюсти като човка на октопод в лицето на сержанта, който притискаше шията му с автомата си като лост.

  Инстинктите, които се бяха впили дълбоко в съзнанието на Жана, стопиха всяко колебание.

  Тя превключи на полуавтоматична и стреля от бедро. Автоматът изтрещя три пъти. Първия куршум улучи мутанта в лявото рамо, втория в гръбнака, а третия в тила. Пръсна сивкава кръв, смесен с горещи буци мозък. Мутантът потрепери, черни фекалии и кафява урина закапаха по гърдите на Марков. Сержанта го откъсна от себе си и го хвърли на пода с гневен рев.

   -Мамицата ти шибана!!!

  Създанието лежеше на една страна и потрепваше, а едното му оцеляло око се опитваше да фиксира двамата щурмуваци. Ноктестите му лапи потрепваха конвулсивно, а от щракащите челюсти пръскаха слюнка и кръв.

   -Божичко – измърмори Жана, пристъпвайки към проснатото създание с насочен автомат. – Още е живо!

   -Не за дълго – изръмжа Марков и изстреля един откос в главата му.

  По стената пръснаха кръв, мозък и кости. Създанието потрепна за последен път и утихна.

   -Дали има още…

   -ОТГОРЕ!!! – изкрещя Марков и насочи автомата си към стълбите за втория етаж.

  Изстреля един откос и двете бързи сенки изчезнаха. Роякът куршумът само изрови неравен ред в мазилката.

   -Да се махаме!!! – изкрещя Марков без да спира да стреля на кратки откоси.

   -Хвърли им граната!

   -Окей!

  Жана беше изскочила навън, когато една граната полетя към площадката на втория етаж. Нещо звънна на пода и адския взрив разтърси сградата. Стъклата се пръснаха със звън и от прозорците на целия втори етаж пръснаха облаци прах.

  Няколко парчета стъкло паднаха върху Жана и едно я одраска по бузата, но тя не им обърна внимание, вкопчила пръст в станцията, докато с другата държеше автомата си с пръст на спусъка.

   -Тук Родригес – заговори тя с равен глас – имаме контакт, повтаряме, имаме контакт! Всички единици незабавно да се изтеглят на сигурни позиции! Врагът атакува от засада! Повтарям, врагът атакува от засада! Целете се в главата!

   В този миг от сградата изскочи Марков.

   -Да се махаме!

  Жана не му обърна внимание.

   -Осъществихме контакт с врага… чува ли ме някой? Отговорете!

  За няколко дълги мига настъпи тишина, нарушавана само от тихите статичния пропуквания на атмосферните смущения.

   -Тук Данко! – изпращя станцията – Повтори!

   -Осъществихме контакт с врага, полковник! В административната сграда са! Може да има и още! Вни…

   -Полковник!!!

   -Задръж, Жана… какво има, Райнхард!

 В радио-ефира се разнесе насечения грохот на картечница. 

   -Гадините са навсякъде! Опитват се да ни отрежат пътя надолу към втория етаж!

   -По дяволите! До всички, до всички, тук Данко! Врагът е все още активен! Изтеглете се към сигурни позиции! Повтарям, изтеглете се към сигурни позиции! Райнхард, идваме, дръж се!

   -Ние се насочваме към евак-точката! Ще я държим колкото можем!

   -Разбрано, поддържайте радио-кантакт…

  В този миг в радио-ефрира се разнесоха объркани гласове. 

   -Тук, Боев, попаднахме в засада, искаме подкрепления, повтарям искаме подкрепления…

   -Назад към евак-точката, повтарям, назад към…

   -Откъде изскочиха тези …

   -Подкрепления… трябват ми подкрепления…

   -О, господи…

   -Обкръжават ни…

   -Ето ги там, идват отляво, идват отляво…

   -Стреляйте по всичко, което се движи…

   -До всички – отстъпваме, отстъпваме…

  Рев от стотици гърла отекнаха досега мъртвия град. Отвърна му грохотът на десетки автомати. Последваха и взривове. Към аленото небе бавно се заиздигаха облаци дим. Лумна огън. Мощна детонация заглуши цялата какофония. Огромната сграда на училището потръпна. От втория етаж изригна облаци дим и пепел. Блокове бетон заваляха над околните къщи, пробивайки покриви и дупчейки стени.

   -Божичко… - каза само Марков.

  Жана не каза нищо. Измъкна от жилетката си две гранати, махна предпазителите и ги метна през разбитите прозорци на втория етаж.

   -Да се махаме! – изкрещя тя и се затича към кея.

  В този момент от разбитата постройка се разнесе глух, гневен рев… който секна, когато двете гранати детонираха. Мощния взрив пръсна покрива на парчета и във въздуха полетяха късове бетон. Част от пода де продъни и рухна на първия етаж, бълвайки във въздуха облаци прах.

   -Проклетото чудо не ще пада – изкрещя Жана, докато тичаше по кея.

   -Нали ти казах, че е боло стражеви пост – изкрещя зад нея Марков.

   -ВЛЯВО!!!

  Марков светкавично се обърна към будките, които някога бяха продавали риба и рибарски принадлежности. Едно високо, слабо и чисто голо създание се плъзна между двете. Златисто-кафявата му кожа на буци леко сияеше. Около тънката китка на създанието все още стоеше сребърна гривна, а малък медальон висеше на твърде дългия врат. Гърди като празни найлонови торбички се полюшваха чак до издутия му корем.

  „Проклетото нещо е бременно” – помисли си Жана, но това въобще не я разколеба.

  Създанието разтвори устни като пипала на октопод, оголвайки редките си кафяви зъби и атакува със съскане. Залпът на Марков и Жана го блъснаха. Тежките куршуми откъснаха лявата му ръка и цели късове плът от кльощавото тяло. Един откос го преряза през корема и на земята се сурнаха вътрешности увили се около златисто-кафеникав ембрион, пулсиращ като огромен тумор.

  Мутантът залитна и рухна насред локва вътрешности, късове плът и кръв. Отчаяно задраска с нокти по бетона, опитвайки се да се докопа по-близо до двамата щурмуваци.Дясната ръка на съществото се заби в потръпващия мебрион и той се пръсна като огромен цирей. Бледо-златисто кръв, опръска лицето на майката, но това не я спря нито за миг.

  Жана изстреля един залп в главата на създанието и то притихна с хрипливо гъргорене.

    -Данко, приемаш ли? – извика Родригес в станцията без да спира да тича нито за миг.

  Отвърна и пращене накъсано от автоматична стрелба. Взрив заглуши всичко. В града, недалеч от училището във въздуха лумна още облак прах и пепел. Останките от една от къщите се разпиляха над половината квартал. 

   - Дан… емам… - изпука радиостанцията.

   - Ние сме на евак-точката. Имаме контакт с врага! Внимавайте!

   -…брано. Две мин… анко, край!

  Жана и Марков заеха позиция до крайния понтон. Тук пространството беше разчистено, осигурявайки пряка видимост към къщите, които се издигаха на около двеста метра от кея и към цялото пристанище. Будките оставаха вляво на тях, а те осигуряваха единственото възможно прикритие за атака.

   -Дай ми детонатора! – изкрещя Жана.

  Марков бръкна в жилетката, измъкна малка пластмасова кутия и го хвърли на Родригес. Жана го включи. Девет предупредителни светлинки светнаха в алено. Три вълни с по три заряда всяка. Всичките активирани и готови за детонация. Жана вдигна поглед към късия пилон забит в пръстта отвъд бетонния кей. На десет метра от него имаше още, а на двадесет метра от втория се издигаше трети. На равни разстояние от тях бяха поставени още два, образувайки полукръг около  кея като по този начин осигуряваше плътно покритие откъм сушата.

  Жана нервно погледна назад към полупотопените яхти.

   -Марков!

   -Слушам!

   -Потопи тези тенекета! Не искам изненади!

  Марков извади от джоба на жилетката си две гранати, измъкна предпазителите и ги метна в изоставените яхти.

   -Взрив! – изкрещя той, привеждайки се.

  Жана се сви, прикривайки глава. Двата взрива бяха приглушени от тоновете вода. Във въздуха блъвнаха солени гейзери, които се изсипаха на кея като дъжд. Кърмата на една от яхтите се блъсна в кея, смазана и разкъсана и потъна, димейки. Разбития понтон се пръсна на парчета по разпенената вода.

   -Чисто е.

   -Искам една сензорна мина там. Не се знае дали тези гадни не могат да плуват! Не искам изненади!

  Марков наметна през рамо ремъка на автомата си.

   -Заемам се! Пази ми гърба!

  Докато Марков разполагаше двете мини с насочен взрив Жана включи станцията.

   -Железен орел, тук Група 34! Отговори!

   -Железен орел ви чува силно и ясно, Група 34.

   -Имаме нужда от незабавен, евак от уговореното място! Чувате ли: незабавен! Натъкнахме се враг!

   -Враг там долу… окей, окей! Идвам, но ще ми трябва време, Група 34!

   -Колко?

   -Пет минути!

   -Имате три! Побързайте!

   -Само устискайте малко, Група 34!

   -Освен това незабавно уведомете всички евак-единици да се отправят към първоначално зададените позиции! Да летят ниско и гледат внимателно! Някои от момчетата може да са попаднали в обкръжение. Разбрахте ли?

   -Кристално, Група 34! Само потърпете! Железен орел, край!

   -Марков!

  Сержанта махна предпазителя на втората мина и го метна във водата.

   -Какво? – извика през рамо.

   -Три минути!

   -Дано полковника и момчетата побързат!

  Нов взрив разтърси града на по-малко от половин километър от кея. Останките от една от сглобяемите къщи се пръснаха във въздуха. Няколко подобни експлозии разтърсиха града една след друга. Всички взривове водеха към покрайнините. Попадналите в засада войници не си губеха времето да вървят по улиците, а  помитаха всичко по пътя си. Жана можеше само да наблюдава опустошението и да слуша по радио-станцията.

   - Група 18 чувате ли ме… Група 18…

   - Стигнахме до помпената станция…

   - Изгубихме Чоу и Хакашима…

   - Божичко, тези гадини колко са…

   - Внимавайте, по покривите са…

   - Целете се в главата… целете се в главата…

   - Мамка му…

   - До всички, до всички, Група 17 има нужда спешно от подкрепления…

   - Група 19, попадна в обкръжение…

   - Кой има резервни боеприпаси, кой има…

   - Гранатите свършиха…

  Жана преглътна мъчително. Имаше чувството, че в устата и някой е изсипал шепа пясък.

   -Удариха ни лошо.

   - И по-лошо е било – каза Марков, който се връщаше при нея сваляйки от рамо автомата си.

   -Данко се бави…

  Още една експлозия на около четиристотин метра от тях разтърси града. Към аленеещото небе се плъзна още един стълб дим. Много по-голям се стелеше над източната част от града, където Група 18 и Група 20 или онова, което бе останало от тях, отстъпваха към покрайнините, подпалвайки всичко след себе си, за да си спечелят малко време. Грохотът на автомати се смесваше с рева на мутантите и виковете на войниците.

   -ТАМ!!!

  Жана се обърна светкавично, притиснала приклада на автомата на рамо. Три създания се измъкнаха между будките за рибарски принадлежности и се плъзнаха към тях. Едното създание – мътно-зелено на цвят и с кожа покрито в пулсиращи буци се заолюлява на по-късия си ляв крак. За миг в ума на Жана изплува снимката на висок строен мъж на име Димитри Углишин, специалист по микро-биология, на който на мястото на изгубения при авио-катастрофа  крак му бе поставена био-протеза. Само, че левия крайник на създанието бе съвсем естествен, макар и малко по-къс.

   -Регенерират се.

   -Какво? – извика Марков вдигайки автомата си.

   -Гадините се регенерират! Стреляй в главата!

  Деляха ги по-малко от двадесет метра – разстояние, което трите мутанта бързо скъсяваха. Смъртоносния залп се изсипа отгоре им на седемнадесетия. Късокракия мутант реагира по-бързо от двамата си събратя. Наведе се и се стрелна напред на четири крака, подскачайки като огромен паяк, докато другите двама рухваха, разкъсани на парчета. Късите пипала, впили се в гърба му се размърдаха и започнаха бързо да се удължава…

  Жана хладнокръвно се прицели, изчаквайки създанието да се приближи само на един скок разстояние, и стреля от упор. Куршумът се заби в предния ляв крайник и го пречупи. Мутантът се плъзна по лице, оставяйки след себе си лепкаво-зелена кървава диря. То се надигна, разтвори устни като пипала на октопод, оголвайки подредени в кръг жълти зъби и в този миг до нея избумтя подцевния гранатомет на Марков. Малката граната, създадена да поразява бронирана техника, се заби в гърдите на създанието и  избухна. Ударната вълна блъсна Марков и Жана и за малко не ги събори на земята. Опушени късове плът закапаха по цимента, няколко цопнаха в морето. На малкия кей се възцари ти


Произведения  
  1. ЧЕРНИТЕ ДЪБОВЕ НА КАРАПЕЛИТ
2. ЕХ, ЛЮБОФ, ЛЮБОФ...
3. ПРОСТО РАБОТА
4. ОТВЪД ВРАТИТЕ НА РАЯ
5. НАЧИНАЕЩ МАГЬОСНИК
6. КАТОРГА 12
7. ИСТОРИЯ ЗА НЕКРОМАНТИ, СЛУГИ И ДЕМОНИ
8. THE TEMPEST… но определено НЕ от Бил Шекспир
 
Награди  
  1. Първа награда "Любовта на края на кабела"
2. Втора награда "Изкуство против дрогата"
3. Второ място "Млади и свободни"
4. Награда "Созопол - миг и вечност"
 
Публикации в медиите  
  1. „Ех, магесническа му работа“ – целебни дози смях
2. Шеметен дебют на Калоян Захариев с “Ех, магесническа му работа”
3. „Ех, магесническа му работа” от Калоян Захариев
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
  1. Звукозапис от награждаване на конкурса за фантастичен разказ на клуб Галактики
 
Връзки