Фондация Буквите
Контакти
Пишете ни
Печатни
книги
Електронни
книги
Списание
"Книгите"
Издателство
"Буквите"
 
Автори
Бианка Габровска
Божидара Димова
Иван Богданов
Илияна Каракочева
Калоян Захариев
Любка Славова
Мария Фьон
Милена Белчева
Нели Господинова
Николина Милева
Николина Серафимова
Стефан Кръстев
Татяна Йотова
Христина Маджарова
   
ИСТОРИЯ ЗА НЕКРОМАНТИ, СЛУГИ И ДЕМОНИ | Калоян Захариев  

ДУУУУМММММ!!!

  Евтим Помпадурски, съветник в градския съвет, плахо надникна през прозореца... или по–точно три метровата дупка, цъфнала на мястото на прозореца.

   – Това какво беше? – чу се гробовен глас изпод масата, пълна с градски съветници.

   – Ми... таковата... библиотеката...

  Като доказателство за думите му симпатично облаче прах и пепел се заизвива лениво над купчината строителни материали, съставлявали в едни по-добре времена градската библиотека.

   В потъналата в прах, парчета мазилка и смущение зала екна писък, последван от тупване на многотонажно тяло на пода... последван от друг писък, защото въпросното многотонажно тяло се бе стоварило върху нечий телесен израстък, най–вероятно крак.

  Измъчена въздишка.

   – Е, поне вече няма да се налага да отделяме средства за ремонт на читалнята.

   – И от попълване на библиотечния фонд.

   – А, да, вярно... и някой ще може ли да отмести съветник Въртисуджукски от крака на съветник Башхърбелски. А, дайте му и малко лед. 

  ДУУУУМММММ!!!

  Гробовна тишина. Нервно кашляне.

   – А това... това какво беше?

   – Спортната зала.

  Още един задавен писък и поредно тяло, търкулнало се в несвяст.

   – Е, дотук с местния шампионат по тенис на маса.

  Тъжен възглас на съгласие се разнесе в залата, сподирян от тихички хлипове. Възцари се тишина, когато подкованите ботуши на взвод градски стражи изтопуркаха забързано покрай сградата и хлътнаха в една от страничните улички, където – по някакво чудо – нямаше руини.

   – Началник стражата май е вдигнал хората си на крак.

  Тъжния отговор бе заглушен от шум пред здраво затворените и още по–здрави залостените врати на заседателната зала.

   – Григоре... къде отиде?

   – Ей го там, Лазаре! Опитва се да се скрие зад бюрото на секретарката!

   – Мамицата ти и демонична... излизай оттам бре...

  Отекна ръмжене на твар, която е виждала тоя свят само на туристическа карта. Отвърна ѝ друго ръмжене, този път дело на същество не само от този свят, ами и бясно от това обстоятелства.

   – О, ще ми ръмжиш, а? Я ела тука да ти кажа едно-две неща!!!

  Плешиво теме, украсено с вежда като космат питон, щръкна над ръба на масата.

   – Некроманта най-после се е захванал да прогони тия гадини.

   – Дали ще се справи сам? Ония гадини са сума ти...

   – АХ, ТВОЙТА КОЖА... ТИ ЛИ ЩЕ МЕ ХАПЕШ БЕ...

  Иззад вратата отекна грохот на тежка и солидна мебел, трансформираща се в купчина стърготини.

   – Май е бесен.

   – СПИПАХ ГО, ЛАЗАРЕ!!! УДРЯЙ... УДРЯЙ С ЖЕЗЪЛА... 

   – Олеле, и слугата си е довел.

   – И той май не е доволен.

   – Е, колеги – разнесе се глас изпод масата. – Вече можем да сме спокойни...

 Адски грохот прекъсна думите на председателя на градския съвет. Огромната сграда потрепери като сритана костенурка. Срина се нещо, което подозрително много звучеше като стена. Последва какафония от писъци, крясъци и думички, които не бива да се казват на по-малко от километър от училищен двор. Всичко това бе обилно гарнирано със звуци, навеждащи на мисълта, че отвън се води схватка, включваща пипала, лиги и слуз с определено неясен произход.

   – ДАВАЙ, ЛАЗАРЕ, ХАЛОСАЙ ГО МЕЖДУ ОЧИТЕ!!!

   – МЕЖДУ КОИ ОЧИ, ПО ДЯВОЛИТЕ???

   – ПРОБВАЙ ЕЙ ОНЕЗИ ДЕСЕТТЕ!

  ПЛЯС!!! ПЛЯС!!! ПРАС!!!

  Тишина. Тежка дружна въздишка на двама мъже, които знаят, че са си свършили работата добре и сега могат да отделят няколко секунди, за да се порадват на крайния резултат.

   – Брей, как успя да вържеш толкова пипала на такава хубава панделка?

   – Демоничните нахлувания те учат на това-онова, Лазаре. Ама как му строши рогата само! Евала!

   – Това рога ли бяха?

  Тишина, характерна за продължително взиране.

   – Абе каквото и да са вече няма да му вършат работа.

   – Определено, Григоре, определено. Впрочем това трябва да е последното, нали?

   – Чакай да видя в списъка... така... онова крилатото дето го спипахме в пожарната...

   – Хванато и неутрализирано.

   – Другото дето се ската в конака?

   – Също.

   – Така, с това тук стават.. момент... пет... шест... а, да, седем.

   – Значи това е седмия слуга на седмия слуга?

   – Аха.

  – Я извикай момчетата да замъкнат тая твар обратно в храма.

  След няколко секунди се разнесе тропот на ботуши, шумолене на мрежа и  жвакане на нещо, прилежно опаковано в мрежата и собствените си пипала. Последва пъшкане и шум от твар, хързулкаща се по пода. Ритмично „жвак–жвак–жвак“ и коментари по адрес на майката на източника на жвакането отбеляза слизането по стълбите.

   – Дай сега да видим дали ония дебелогъзи кретени дето ни вкараха в тия говна са още живи!

  Много малко неща можеха да спрат устрема на ядосан некромант и самоделната барикада от столове пред вратата определено не бяха сред тях. Дъжд от офис обзавеждане и пращане на скършена ключалка отбеляза нахлуването на магьосника. Млад  мъж на около тридесет години, стиснал в ръка димящ жезъл, застана на прага. Носеше роба, която някога е била елегантна. После обаче орда демони се бяха опитали да я изядат заедно с обитателя ѝ и сега приличаше на пелена в родилно отделение. Липсваха цели парчета от нея, петна с неясен, но определено гнусен произход покриваха оцелялото. Тук–там личаха и следи от зъби, вендузи, рога и бог знае още какво. Гордия собственик на всичко това изглеждаше не само уморен ами и вбесен и в очите му направо пламтеше надеждата нещо да има глупостта да се изпречи на пътя му, за да бъде пребито.

  Зад мъжа стоеше друг – малко по–млад, но също толкова уморен, ядосан и склонен към физическа саморазправа на практика с всичко. Простичкия работен гащиризон, който можеше да се купи от всеки магазин за фирмено облекло за двадесетачка, споделяше съдбата на робата. Е, следите от зъби бяха по–малко, но пък компенсираше откъм лиги.

   – Всичко добре ли са? – попита некромантът, чието име беше Лазар.

  Космата вежда щръкна над ръба на масата. Две плахи очи шаваха изпод нея.

   – Да.

  Некромантът въздъхна.

   – По дяволите!

   – Да сритам ли двама-трима, господарю? – обади се слугата, който се казваше Григор.

   – Не, остави. Така не е интересно – Лазар обходи с поглед масата, изпод която едно след друго се подаваха вежди и плешиви темета. –  Добре, господа, искам пръв да ви зарадвам с вестта, че всички демони са надлежно неутрализирани и в момента момчетата от пожарната, стражата и доброволните отряди ги влачат към храма, откъдето са изпълзели.

   – А всичките ли... таковата... всичките демони ли хванахте? – обади се смело съветник Помпадурски, осланяйки се на факта, че е най–близо до дупката в стената и следователно – пътя за бягство. – В смисъл, че ако сте пропуснали някой могат да ни напад... имам предвид... да нападнат всички онези мирни граждани... нали, колеги? Ъ-ъ-ъ-ъ... колеги?

 Отвърна му гробовна тишина. Съветник Помпадурски установи, че косматите вежди и плешивите темета пълзят по-надалеч от него. Лазар погледна слугата си, който тъкмо бе успял да свали от себе си около кило лиги, но в неговия случай това бе като да получи десетачка отстъпка за покупка на Ролс Ройс. 

   –Да, броихме много внимателно, господа. Седем Велики демона с по седем не толкова велики слуги, общо 56. Всички грижливо уловени и обезвредени с минимални, доколкото е възможно, щети по града. Единствените жертви бяха няколко улични котки, но за това демоните нямат вина. Нали, Лазаре?

   – О, ще престанеш ли? Когато чуя нещо да шава в контейнер за боклук го анихилирам без да му мисля много-много!

   –Кажи го на ония от Дружеството за закрила на животните! Впрочем ще ни съдят! Отново!

   –Ахъм, господа – разнесе се глас изпод масата. – Говорихте нещо за демоните.

  Лазар и Григор се сепнаха.

   – А, да вярно – измърмори некроманта. – Та както каза моя слуга петдесет и три демона...

   –И шест.

   –Да де, петдесет и шест демона са пленени. Тази вечер има пълнолуние и е най-подходящото време за прогонването им в забравените селения. Ритуала е доста кратък и няма да е проблем за сертифициран некромант като мен – Лазар въздъхна. – А сега се налага да ви направя малък  инструктаж за предотвратяване на бъдещи демонични нахлувания. Когато решите да строите хотел в града и по време на изкопните работи се натъкнете на останки на древен, ама наистина много древен храм...

   –Например датиращ отпреди десетина хилядолетия.

   –... където пък има олтар, на който се написано тридесет и осем езика да не се отваря в никакъв, ама абсолютно никакъв случай, ако не искате да донесете гибел на всичко живо, е много важно да не правите едно–единствено нещо. Не бива – Лазар извиси глас – ВЕДНАГА ДА ХУКВАТЕ ДА ТЪРСИТЕ ЩАНГИ И ДА ГО РАЗБИВАТЕ, ЗАЩОТО ИСКАТЕ ДА ВИДИТЕ КАКВО ИМА ВЪТРЕ! РАЗБРАХТЕ ЛИ МЕ, ИДИОТИ ТАКИВА??? КОГАТО НА НЕЩО ИМА КАРТИНКИ НА ДЕМОНИ, ИЗТРЕБВАЩИ СУМА НАРОД И НАДПИС „НЕ ОТВАРЯЙ, ВЪТРЕ ИМА СМЪРТ“…

  Григор угрижено тикна в ръцете на господаря си книжна торбичка.

   –Дишай, Лазаре, дишай!

  Некромантът завря глава в плика и задиша бясно. Торбичката се свиваше и издуваше като гърдите на Петър Стойчев след първите петдесет километра.

   – Сега по-добре ли си?

   – Пфхъ! – потвърди Лазар.

   – И си спокоен?

   – Пфхъ!

   – И няма да пребиваш никого?

   – Гкхъъ!!!

   – Е, не повече от двама, става ли? Иначе няма да има кой да плати сметката.

   – Пфхъ!

  Григор се ухили на съветниците, които хвърляха боязливи погледи към зеещата врата, преценявайки шансовете си да се изтъркалят през нея преди некроманта и най–вече тежкия му жезъл да ги е докопал.       

   – И да обобщим – отсега нататък, когато се натъкнете на древен храм... на какъвто и да е древен храм, не чупите и не отваряте нищо, докато ние не проучим как стоят нещата откъм окултна страна. Разбрахте ли?

  И тогава се разнесе възможно най-глупавия въпрос:

   – Ами хотела? Ще можем ли да го довършим в срок?

  Хартиения плик се пръсна с гръм. 

   –АХ, ВИЕ...

   –НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАМА, ЛАЗАРЕ, НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДВАМА…

 

 

 

Край


Произведения  
  1. ЧЕРНИТЕ ДЪБОВЕ НА КАРАПЕЛИТ
2. ЕХ, ЛЮБОФ, ЛЮБОФ...
3. ПРОСТО РАБОТА
4. ОТВЪД ВРАТИТЕ НА РАЯ
5. НАЧИНАЕЩ МАГЬОСНИК
6. КАТОРГА 12
7. ИСТОРИЯ ЗА НЕКРОМАНТИ, СЛУГИ И ДЕМОНИ
8. THE TEMPEST… но определено НЕ от Бил Шекспир
 
Награди  
  1. Първа награда "Любовта на края на кабела"
2. Втора награда "Изкуство против дрогата"
3. Второ място "Млади и свободни"
4. Награда "Созопол - миг и вечност"
 
Публикации в медиите  
  1. „Ех, магесническа му работа“ – целебни дози смях
2. Шеметен дебют на Калоян Захариев с “Ех, магесническа му работа”
3. „Ех, магесническа му работа” от Калоян Захариев
 
Снимки/Албуми  
 
 
Видео  
  1. Звукозапис от награждаване на конкурса за фантастичен разказ на клуб Галактики
 
Връзки